logotype

contact me

Email:
Subject:
Message:
How many seasons are there in 1 year? (колко са сезоните?)
Henri Meirov

Размисли около една стара снимка (1912)

Две години вече изучавам участието на евреи във войните за национално обединение на България. За незапознатите с военна история, това са Сръбско-Българската (1885 г.), двете Балкански (1912/13 г.) и Първата Световна (1915/18 г.) войни. През 70-те години на 20-ти век – когато учех в гимназията, на този период от българската история не се отделяше кой знае какво внимание в учебните програми. Общо взето, твърдеше се, че са били водени от световната буржоазия, на гърба на работниците и селяните, които пък са използвали всеки сгоден случай да прескочат във вражеските окопи и да се побратимяват в името на световната революция. Преувеличавам, разбира се, но това беше генералната линия по която се преподаваше история в средните училища тогава. Единственият, който внасяше известен дисонанс в общия поток от безсмислици беше Полковникът – учителя по военно дело. Той се опитваше да насочи вниманието ни към военните операции и бойната слава на армията, но кой да го слуша! Защото какво ли разбира един военен от исторически материализъм – наука е това!

Интересът ми към военна история се зароди случайно – бях започнал да събирам данни за генеалогично дърво на семейството. За един роднина – чичо на баща ми, не открих почти никаква информация, освен смътни спомени, че е загинал в една от войните в началото на 20-ти век. И така, докато търсех информация за този човек, лека-полека навлязох в материята.

Оказа се, че за участието на евреи във войните е писано твърде малко. Успях да намеря две книги по темата – възпоменателен сборник [1], издаден през 1939 година под редакцията на театралния режисьор Леон Струти и албум с портрети на падналите във войните евреи [2], съставен от художника Франц Шламбора около 1920 година. И двете издания могат да се намерят в The Central Archives of the Jewish People, Jerusalem, The Bulgarian Department - Ерусалим. В четирите тома "Видни евреи в България" на Бенямин Ардити са дадени кратките биографии на висшите офицери-евреи на Царство България – полк. Аврам (Морено) Моше Грасияни [3], полк. Рахамим Мошонов Гарти [4], полк. Аврам Перец Таджер [5]. Преди няколко години полк. Йосиф Илел публикува списъци на офицерите-евреи в царската армия.

Делото на Леон Струти буди възхищение. Във възпоменателния сборник [1] са събрани статии от видни военни, политици, учени и обикновени участници във войните. Тези доблестни хора публикуват спомени и есета възхваляващи героизма на воините-евреи във време, когато антисемитизмът се засилва и е на път да се превърне в официална държавна политика. Но втората част на сборника е най-съществена от историческа гледна точка. Тя представлява списък на евреите, загинали в четирите войни за национално обединение. Основава се на по-ранен, непълен списък на загиналите във войните, съставен от Софийската консистория с решаващото съдействие на полк. А. Таджер. В отчета на Благотворителното дружество на участвалите във войните български евреи за 1933 година са регистрирани 859 загинали със забележка, че списъкът е непълен. Имената в този списък са били увековечени върху паметните плочи в преддверието на Еврейската Болница – паметник, осветена през 1934 година. В списъка, редактиран от Струти през 1939 година, броят на записите е 952. Можем само да гадаем каква мъка е представлявало и колко усилия е изисквало събирането на тези данни. Проблемът не е само в това, че тогава не е имало нито Интернет, нито компютри – че то и телефоните са били рядкост. Основната пречка е била психологическата нужда на хората да забравят. От приблизително 4.5 милионното население на тогавашна България над 100,000 оставят костите си по бойните полета и още толкова се връщат осакатени. Стотици хиляди са сираците и вдовиците в една разорена държава, принудена да изплаща непосилни репарации на победителите. Чак през трийсетте години набира сили движението за увековечаване на падналите герои. Тогава се пишат повечето от историите на полковете, тогава се строят болшинството войнишки паметници. Еврейските общности не остават на страна в този процес – почти във всяка синагога е имало паметни плочи от гранит или мрамор с имената на загиналите. И къде са тези плочи сега? Едва ли бихме могли да намерим две или три от тях в подземията на окръжните музеи. Вероятно повечето, вече разфасовани, служат за облицовка на вилите на новобогаташи от социалистическия и пост-социалистическия период. Простащината, драги читателю, тя няма род и родина – тя е най-интернационалното явление, познато в световната история...

Но да оставим това!

Второто издание, посветено изцяло на воините-евреи е албум с портрети на загиналите, издаден от Общия съюз на инвалидите, вдовиците, сираците и родителите на убитите през войните в България [2]. Албумът съдържа 400 портрета на загинали във войните евреи с имената, годината на раждане и датата на смъртта.

Тези две издания са единствените, посветени изцяло на участието на евреи във войните водени от Царство България. За съжаление, в списъците на загиналите има не малко пропуски и грешки. Поставих си за задача да попълня празнотите и да отстраня, доколкото е възможно, грешките. Започнах да събирам информация за загиналите, между другото и от семейните архиви и фотоалбуми на роднини, близки и познати.

Тук е мястото да се обърна с гореща молба към теб, любезни читателю. Ако имаш дори и най-нищожна информация – разкази на роднини, снимки, документи, писма от войните – моля те пиши на This e-mail address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it ! Спомените избледняват, снимките и документите се разпиляват и скоро последното свидетелство за живота и смъртта на тези хора ще изчезне. Длъжни сме да направим нещо за увековечаване на паметта им!

В процеса на тия ми дирения открих една стара фотография в семейния албум на леля ми Луна Коен – родена Бехар. Танти Луна е на 97 години – Бог да и дава здраве и дълголетие, има бистър разсъдък и феноменална памет. Фотографията е единственият спомен от баща и – Барух Мататия Бехар (Челеби) от Карнобат, умрял от холера в края на Втората Балканска (Междусъюзническа) Война. Танти Луна не помни баща си – ражда се пет месеца след неговата смърт. Качеството на снимката, когато я открих, беше отчайващо – избледняла и зацапана с мастило. Но тук на помощ се притече фотографът Ники Давидов. Резултатът от неговите усилия може да се види на приложената илюстрация.

Във Възпоменателния сборник [1] фигурира следния запис:

редник Юда Барухов Челебиев; 30 годишен; 11-ти пехотен полк, 3-та рота; роден в Карнобат; починал на 21.VІІ.1913 във ІІ-ра полева болница – с. Царево Село (днес Делчево), област Кочане – днес в Република Македония; женен, с 2 деца; жител на Карнобат; по професия обущар; причина за смъртта – болест.

(текстът с обикновен шрифт е мой А.М.)

Първо трябва да отговорим на въпроса дали Юда Барухов Челебиев и Барух Мататия Бехар са едно и също лице. Очевидно, в списъка е допусната грешка – записът на Барух е объркан с този на брат му – Юда, който загива от рани през Първата Световна Война, на 20.ІХ.1916, служил е също в 11-ти пехотен Сливенски полк и в списъка фигурира като Юда Челебиев Мататя.

Вторият въпрос е – защо фамилното име на загиналия е Челеби[ев]? Танти Луна настоява, че моминското и име е Бехар, но брат и, по неизвестни за нея съображения, се е писал с фамилия Челеби. За разяснаване на произхода на фамилното име Бехар ми помогна неуморимият изследовател на историята на българското еврейство – историкът Д-р Цви Керен. Оказва се, че "Бехар" днес погрешно се приема като фамилно име. Произлиза от съкращението
(בכ''ר – בן כבודו הרב) или на български – "син на многоуважаемия". Използвало се е като уважително обръщение към някой, който няма фамилно име при евреите от Отоманската Империя. Така например, Аврам, син на Исак е бил обозначаван в официални документи като Аврам бехар Исак. С времето акронимът "бехар" е започнал да се възприема като фамилно име. Поради това и има голямо множество сефарадски евреи, носещи тази фамилия, без да имат ясна роднинска връзка помежду си. Съществува легенда, че името идва от испанския град Бехар (Bejar). Тук само ще спомена, че на езика ладино – или джудезмо, на нашите предци, името на града се произнася като Бежар, Беджар, Бижар или Биджар. Този град е дал името си на много по-малобройната фамилия Биджерано.

Това разкритие ми помогна да реша една друга загадка – защо дядо ми Арон Маиров е записан в брачното си свидетелство (на български) като Арон Бехар Маир, син на Маир Бехар Яков. Чичовците ми не дадоха някакво обяснение, освен че равинът на общината е настоявал да се пишат така. Може би това е било защото бащата на дядо ми не е бил между живите, когато е съставян въпросния документ и определението "бехар" е един вид изява на почит към покойния.

От друга страна, името Челеби[ев] има турски произход (Çelebi). Ето какво пише в речника на чуждите думи на Г.Бакалов [6]:

челебия благовъзпитан господин; почетно название на господар.
Подобно обяснение дават и Интернет речниците.
Обяснение за използване на думата в именника на сефарадските евреи намираме в Панорама на литературния критик Буко Пити [7]:

ЧЕЛЕБОНОВ. От "челеби" – турска господарска титла. Обикновено така наричали дете, родило се след смъртта на баща му, за да привлече върху себе си покровителството на околните. Обикновено е било второ име, в поколенията е преминало по наследство.

В книгата си за общността в Русчук [8] стр. 274 под линия, Цви Керен дава следното обяснение:
Това [Челибон] е умалително от думата "челеби", чието значение е "уважаван и начетен човек", използвано като уважително звание за немюсюлмани. Това е и название, давано на дете, родено след смъртта на предишно дете или на бащата, обичай, разпространен широко сред сефарадските евреи в Отоманската империя.

Хвърля се на очи смисловата прилика на двете думи:

бехар (иврит)           син на уважаван, почитан човек и

челеби (турски)       уважаван, почитан господин.

Позволявам си да издигна предположението, че равините на карнобатската еврейска общност са използвали "Бехар" като ивритски аналог на турското "Челеби" при религиозни ритуали – бар мицва, сватби, панихиди и др. Това явление е много разпространено и до днес – Жак се превежда като Яков, Алберт – като Аврам, Анри – като Арон и т.н.

Между другото третият брат в семейството – Мордехай се връща от войните здрав и читав. Вероятно е видял в това божествена намеса, защо променя фамилното си име от Челеби (Бехар) на Нисим. В свободен превод от иврит Нисим (ניסים) е "чудо божие".

Относно възрастта на загиналия имаме потвърждението на дъщеря му – Луна, че баща и се е споминал около трийсетгодишен.

За датата на смъртта на Барух Челебиев – знае се със сигурност, че е през 1913 – Луна Коен е родена в края на същата година. От нейните спомени знаем, че панихида (азкара) по баща и се отслужва на 29-тия ден от месец ав (כ''ט באב). Една проста справка в календара показва, че това е 3-ти август 1913 година според Григорианския календар. По време на Балканските войни обаче, България все-още е използвала Юлианския календар, според който датата е 21 юли 1913. Така установихме пълно съвпадение на датата на смъртта между спомените на дъщерята и записа във възпоменателния сборник [1].

Месторождението, местожителството, както и гражданското състояние се потвърдиха напълно от Луна Коен (Бехар).

В списъка занятието на Барух Мататия Челебиев е посочено погрешно като "обущар" – отново се вижда объркване между двамата братя – обущар е бил Юда, а Барух е имал кръчма в едно от близките села – за съжаление дъщеря му не знае кое точно.

Нека сега се върнем към фотографията. На нея са изобразени трима войници – двама седнали в летни униформи с бели гимнастически ризи (седналият в ляво има чин ефрейтор) и един застанал прав зад тях в зимна униформа с шаячна куртка. Именно правият е Барух Мататия Челеби[ев] (Бехар). Седналите войници са неизвестни и според Луна Коен не са жители на Карнобат. Фотографията е залепена на паспарту с печатни орнаменти в зелен цвят.

На гърба на фотографията се вижда отпечатано името на фотографа:

N. J. Stransky, Sofia

Могат да се различат и надписи – някои четливи, а някои – не. Тук на помощ отново дойде професионализмът на Ники Давидов. След цифрова обработка на изображението, по-голямата част от надписите изпъкна и можеше да бъде разчетена.

-          в дясната страна се вижда надпис с молив с детински почерк на иврит:

העומד ב[רוך]

אבא של סבא

(правият Б[арух] е баща на дядо)

Този надпис е, очевидно, най-новият – от 60-те години на 20-ти век, когато пра-внуците на Барух Челеби са започнали да учат четмо и писмо вече в Израел.

-          на ширина виждаме следния надпис с лилав химически молив на български:

Челеби Барух (обущар)

До община[та] Карнобатъ

1бр. [не се чете] кв. №9349

Без диплянка

Първият ред е написан с изпъкващ лилав цвят – вероятно наплюнчен химически молив. Почеркът е необработен, почти детински. Възможно е надписът да е от ръката на самия Барух Челеби.

-          в средата в ляво се вижда печат с числото 28.

-          долу в ляво с красив, но небрежен почерк е изписано с тъмно мастило:

№ 3581

36/40 вой[не се чете]

Позволявам си да направя следните обосновани предположения:

  1. Снимката е направена при мобилизацията – септември 1912 в Сливен – мирновременното разположение на 11-ти пехотен Сливенски полк. Потвърждение за датирането на фотографията може да се намери в униформите на позиращите. Според изследването на българските униформи на Ал. Въчков [9], седналите са облечени в лятна униформа модел 1883 година, която е била използвана почти без изменение до 40-те години на 20-ти век в пехотата, артилерията и инженерните части. Барух Челеби носи зимна куртка модел 1889 година. Тази куртка е била сменена с друг модел през 1898 година. Въчков отбелязва обаче, че "въпреки промяната известно количество куртки от модел 1889 г. остават в армейските складове и по време на мобилизацията през есента на 1912 г. са раздадени на запасните." Тук ще направя аналогия с друга една снимка от това време. На нея е дядо ми – Арон Маиров, седнал, в лятна униформа. Изправен в дясно е боец от 35-ти пехотен Врачански полк в зимна униформа – този път от новия модел (1898 г.). Че фотографията е приблизително от времето на мобилизацията (средата на септември 1912 г.) съдя по възрастта и чина на дядо ми. Тук той е около 30-годишен младши подофицер, а през Първата Световна война е вече фелдфебел (старши подофицер) от артилерията. Впечатление прави смесването на летни и зимни униформи и в двете снимки. Моето обяснение е, че вероятно част от воините са призовани в запас още преди общата мобилизация – т.е. през август/септември и са им били зачислени летни униформи. Мобилизираните след 17-ти септември, най-вероятно са получили направо зимните униформи. И като последен довод бих изтъкнал факта, че на снимката Барух Челеби действително изглежда около трийсетгодишен.
  2. Основният надпис с химически молив е от ръката на сина на Барух Мататия Челеби[ев] (Бехар). Синът на Барух Челеби се е казвал Елиезер-Челеби Барух Челебиев. Той е роден след смъртта на първородното дете в семейството и затова към първото му име е добавено "Челеби" – за този обичай вече стана дума по-горе. Елиезер-Челеби е бил шестгодишен при смъртта на баща си. Майка му решава да го изпрати в еврейското професионално училище-пансион за сираци на загинали войници в София. Там той учи обущарски занаят. Почеркът издава занаятчия с не кой-знае какво образование, а Елиезер-Челеби е бил точно такъв. Според спомени на сестра му, той е дал снимката във фотографско ателие в София – сигурно това на Странски. Там са я поставили в паспарту и са преснимали баща му на увелечен портрет. Снимката е адресирана до Челеби Барух (обущар) - до общината на Карнобат, с изрично отбелязан номер на квитанцията. И действително, обущарницата на Елиезер-Челеби Барух Челебиев се е намирала до общината на града.
  3. Надписът "№ 3581 36/40 вой..." е почти сигурно от фотографа – най вероятно Н. Й. Странски, при когото по-късно е поръчан увеличеният портрет на загиналия. Този портрет и до днес виси на стената в къщата на Луна Коен в Тел Авив. Размерите му действително са 36х40 cm.

Съдбата на Барух Челеби е наистина трагична. Полкът, в който служи, е един от първите влезли в сражение в началото на Балканската война – при с. Фикел на 5.10.1912 и при с. Кемал на 9.10.1912, прикрепен към 9-та дивизия в настъплението към Одрин. След това е прехвърлен на фронта при Чаталджа, където се сражава при селата Лазаркьой и Калфакьой на 4-ти и 5-ти ноември. После е прехвърлен към 2-ра армия, участва в обсадата на Одрин и в превземането на крепостта - в боя при Кум Дере на 12.03.1913. Вероятно след тези боеве и преди прехвърлянето на полка в Македония, Барух Челеби се е прибрал в отпуск – дъщеря му се ражда през декември същата 1913-та година.

Скоро след началото на Втората Балканска (Междусъюзническа) война 11-ти пехотен Сливенски полк, вече в състава на 4-та армия, влиза в тежки боеве със сърбите при с.Криволак от 18-ти до 23-ти юни 1913 г. На 4-ти и 6-ти юли се сражава на Калиманско поле и позиция Голак. На 15.07.1913 се сражава срещу гърците на Бияз Тепе. След това идва прекратяването на огъня и капитулацията на България. Барух Челеби успява да изпрати на близките си писмо, в което пише, че войната е свършила и той очаква в скоро време да се върне в родния Карнобат. Ден – два след това се разболява от холера и умира във втора полева болница до Царево Село, днес Делчево, Република Македония. Тялото му е погребано в общ гроб заедно с десетина негови бойни другари. Посипани са с негасена вар, за да се пресече заразата. (Всички дати в горното изложение са стар стил.)

И така, анализирайки една стара фотография от Балканската война и като съпоставихме известните исторически данни със запазените семейни спомени успяхме да коригираме една част от запис в списъка на загиналите в Балканските войни евреи, а друга част от записа – да потвърдим. Нагледно показахме важността на събирането и анализа на документи от войните за запълване на празнотите в нашата история.

Искам да изкажа специална благодарност на д-р Цви Керен за разясненията и за това, че ме насърчи да пиша, на доц. Александър Въчков за помощта по анализ на униформите, на Ники Давидов за обработката на изображенията, за оформлението и за това, че се съгласи да ме публикува в сайта. Но най-голяма благодарност въздавам на леля ми – Луна Коен, родена Бехар за това, че сподели с мен знанията и спомените си. На нея и посвещавам настоящата статия.

 

Анри Меиров

 

Използвана литература:

[1]        Възпоменателен сборник Изпълнен отечествен дълг; ред. Леон Струти; печатница Т. Т. Драгиев и С-ие; София; 1939

[2]        Албум на падналите герои-евреи през войните 1912-1918 год. За България; Общ съюз на инвалидите, вдовиците, сираците и родителите на убитите през войните в България; съставил Франц Шламбора; около 1920

[3]        Ардити, Бенямин. Видни евреи в България, т.І; Тел Авив, 1969

[4]        Ардити, Бенямин. Видни евреи в България, т.ІІ; Тел Авив, 1970

[5]        Ардити, Бенямин. Видни евреи в България, т.ІV; Тел Авив, 1973

[6]        Бакалов, Георги. Речник на чуждите думи; печатница Хемус; София; 1946

[7]        Пити, Буко. Панорама на битът (традиции, нрави, и обичаи) на еврейството в България; Тел-Авив; 1971

[8]        Керен, Цви. Еврейската общност в Русчук от периферията на Османската империя до столица на Дунавския вилает 1788-1878; Университетско издателство "Св. Климент Охридски"; София; 2009

[9]        Въчков, Александър. Български военни униформи 1879-1945; "Военно издателство" ЕООД; 2010

AddThis Social Bookmark Button