logotype

contact me

Email:
Subject:
Message:
How many seasons are there in 1 year? (колко са сезоните?)
On the Road - part 2

На път

втора част

Ето ни отново в Тексас. до Далас се намира в северния край на щата. Близо сме. Вече знаем накъде ще пътуваме по-нататък - Сиатъл. Андрей е доволен, а много скоро и аз ще почувствам разликата.
Преди това трябва да изпълним хуманния си дълг - да разтоварим храната за кучета. Задачата е с повишена степен на трудност и се нарича "камионджийски малшанс". Кучетата още не са гладни или поради някаква друга причина, която аз не схващам, оставяме ремаркето в Drop lot - огромен паркинг за ремаркета, където едни камиони ги оставят, а други ги прибират. Там обаче празно ремарке няма - диспечерите са заспали на поста. Ще трябва да прекосим Далас в час-пик, да вземем празно ремарке от някакво далечно място и после да го натоварим на трето място.
Андрей се бори със задръстването и страда от "Бейрутски синдром", а аз се забавлявам, завързвайки визуални и телеобективни контакти с околните участници в движението.


Най-прекрасната тоалетна в цяла Америка се намира в Ню Мексико, някъде там по магистрала # 40, в средата на нищото. Да ви дава Господ да я видите, да я използвате и от там да продължите на север.

Като споменах Господа си дадох сметка, че така и не разбрах колко са религиозни американците като цяло. Ако се съди по табелите, лозунгите и символите, може да се каже, че вярват много силно. От друга страна има нещо много рационално в тяхната вяра. Съставят някакви равенства с различни дименсии от двете страни: Те обичат Бог, което значи, че обичат Америка и обратно. Кой Бог? Рядко се конкретизира кой и по какъв начин. Християните – християнския, по протестантски, католически или мормонски начин, евреите – еврейския, по ортодоксален или реформистки начин, мюсюлманите, азиатците … и т.н.


Влизаме в Албукърки – столицата на Ню Мексико. Отклоняваме се в града, за да заредим с гориво. Движим се само по магистрали, така че не виждам никакъв град. Така е, не съм и очаквал да направим тур по улиците с този огромен камион.

Излизаме от Ню Мексико. Пътят отрязва едно малко парченце от щата Аризона, за да навлезе в Юта.Остават по-малко от 1500 мили до Сиатъл - края на моето пътуване с камиона. До сега сме изминали около 3680 мили, което е горе-долу 2/3 от цялото пътуване. Докато пътят препуска под колелата, мъча се да си дам сметка къде съм, какво правя и какво чувствам. Не, не ми е скучно и не съм отегчен от пътуването. Непрекъснато се занимавам с нещо – или снимам, или се впускам в дълги разговори и спорове с Андрей, или правя разни изчисления за разстоянията с помощта на навигационната програма. Не се чувствам ограничен в движенията си, въпреки че ужасно много време седя на моя трон. Така бих нарекъл седалката на камиона, ако трябва да я сравнявам с такава в лека кола. Тя се вдига, спуска, облегалката се изправя или ляга, променя се даже начинът, по който пружинира, за да компенсира друсането.
Казах, че „пътят препуска под колелата”, а реално е точно обратното, но аз така го усещам. Седя си на едно място, а гледките се сменят. Избирам си нещо красиво, затварям го в един правоъгълник и си го прибирам за спомен. А останалото? Никой няма да си спомни за него. Загубено е. Дали не пропускам нещо?

Андрей твърди, че ми предстои да видя едни от най-красивите места в Америка. Сигурно става въпрос за планини, щом така говори. Това е нещото, което досега липсваше.

Първото място, на което спираме, е Блъф. „С какво ли ще ни заблуждават тук” си мисля, докато приближаваме към паркинга. Но блъф на английски означава и отвесна скала и това е, което иска да подскаже името. Невероятно красиви отвесни пясъчни скали (Американският Белоградчик, но в червено) и едно куче. Съществува някакво старо познанство между Андрей и кучето. Докато си разменят нежности имам време да разгледам сувенирния магазин и да снимам индианката, собственичка на магазина и „майка” на кучето.

В Юта има високи планини, ски-курорти, солени езера и пустиня. И много мормони – повече от половината жители. Мормонизмът е сравнително нова християнска религия, различна от познатите ни католицизъм, протестантство, православие и т.н. В свещената книга на Мормоните се разказва за идването на Христос в Американския континент след възкръсването му. „Бог обича всички свои  деца” – твърдят те. Определено ги обича, защото Юта е щатът с най- висока раждаемост и най-ниска смъртност.
Минаваме покрай Солт Лейк Сити – столицата на щата и покрай Голямото Солено Езеро. Почти по тъмно стигаме до „Будисткия храм”. Това е едно от многото скални образувания по тези места, които по някакви странни геологични причини изникват от нищото. Напълно си заслужава това име, защото, да си призная, докато се спускахме по шосето и го гледах отдалеч, наистина си помислих, че ме водят в будистки храм.

Електричеството в Америка върви по дървени стълбове. Навсякъде са и изглеждат като страшен анахронизъм. Стараех се да не ми влизат в  кадъра, докато не открих колко красиви са жиците по залез.  Далекопроводи, такива каквито си ги знаем, за първи път видях в края на пътуването, в щата Вашингтон.

Движим се на северозапад по магистрала # 84. Пресичаме по диагонал щата Айдахо и влизаме в Орегон. Пейзажът се променя. Планетата става по-плоска, погледът стига далеч, много далеч. За това разбира се помага и времето – слънчево и ясно. От хиляда мили насам Андрей ме убеждава, че имам страшен късмет с метеорологията.

По същата магистрала стигаме почти до границата на щата, но преди да я напуснем, спираме на една височина с паркинг за почивка, от където се открива невероятна гледка. Вижда се едва ли не целият щат Вашингтон.
На това място отново ни настига Росен – друг шофьор, българин, от Хюстън. Изяждаме заедно една трофейна диня, докато се радваме на гледката. „Трофейна диня” означава, че е получена от друг шофьор, който е превозил товара до крайната точка, част от него не отговаря на изискванията за качество и трябва да се изхвърли. Странно, но динята напълно отговаряше на нашите изисквания.

Една снежна планина на хоризонта, високо изникнала от равнината, привличаше погледите ни. Монт Рейниър стана крайъгълен камък за последната част от пътуването ни и постоянна тема за разговор. Впечатляваше ни с височината, снеговете и ледниците си. Доста по-късно разбрах грешката. От това място виждахме Монт Адамс – също вулкан, както Монт Рейниър, малко по-нисък. Едва когато пристигнахме в Сиатъл видяхме Рейниър, но от другата му страна.


След като навлязохме в щата Вашингтон, започнах да говоря по телефона с Наско – алпинист, приятел от експедицията на о. Ливингстън, Антарктика. Обаждах му се през няколко часа, за да го информирам докъде сме стигнали. Имах голямо желание да се срещнем поне за малко. Така и така съм се дотътрил до този край. Естествено попитах Наско, дали се е качвал на Монт Рейниър. Отговори „да” и даде някои предварителни данни – върхът е висок 14410 фута или 4392 м. и се изкачва за 3 дни. Андрей наостри уши и когато вечерта седнахме в една мексиканска кръчма, измъкна още сведения. Уговориха се даже някой ден да се качат заедно.

Преди Сиатъл шосето ни изкачи почти на 1000 м н.в. Движихме се в борови гори, отстрани на пътя имаше сняг и писти с лифтове.


Още по светло пристигаме в Такома – малко градче, залепено за южния край на Сиатъл. Това е крайната точка на пътуването ми с камиона. Влизаме в огромен паркинг за ремаркета и камиони. Тук ще оставим товара и ще спим. Има бани, така че се накипряме за вечерята с Наско.
А зад оградата, на юг, съвсем близо, само на около 30 мили, се е възвисил вулканът Монт Рейниър.

AddThis Social Bookmark Button