On the Road - part 1

На път

- първа част -

 

Най-сетне се появява товар – компютърни части на Dell, от Хюстън (Тексас) до Каламбъс (Охайо). Тръгваме. Но се оказва, че това тръгване не е проста работа. Багажът – дрехи, хладилник, продукти, лаптоп, обувки, чехли за кабината и още и още - трябва да се натовари от къщата в колата, от колата в камиона и да се подреди. След 2 часа подготовка Гита ни помахва с ръка и потегляме. Ремаркето е паркирано някъде на друго място. Стигаме до него, закачаме го и след около два часа сме в склада, някъде около Хюстън. Складовете са разпилени в огромни пространства. Ориентирането и намирането на мястото, където е товарът, си е отделна наука. Товарят ни. Андрей завързва товара, заключва и пломбира ремаркето, снима пломбата и хайде напред към Охайо.
Пътуваме на североизток по магистрала # 30. Не остава много време до тъмно, така че ще спим не там, където му се иска на Андрей, на паркинга на един супермаркет „Lowes”

Ставаме по тъмно, пием кафе и давай напред… Започвам да си уча уроците: снимане от камион по време на движение. Първи урок: не мога да мина без снимки през предното стъкло. Андрей е съгласен с мен и за това спираме на мястото, където му се искаше да спим. 
Миенето на стъклото ми се струва цял ритуал. Правихме го много пъти по време на пътуването, а както забелязах и другите шофьори го правят често. Рояци насекоми се разбиват в стъклото и оставят следи, които се премахват с търкане, вода, сапун, амоняк и т.н.


Rest area “Atlanta” (TX) е паркинг за почивка с прекрасна тоалетна. Наоколо има гора, а в тоалетната – съвременна мозайка, от чийто сюжет става ясно, за кого е това място. Докато аз се чудя кое по-напред, Андрей отива да поздрави чистача B.J. От разговора излиза, че са стари познати, но не е сигурно. Ясно е, че Андрей го познава, защото мястото е отбелязано на картата, но дали B.J. познава Андрей...? Типично за Америка е хората да влизат в непринуден разговор, без да се познават и без никаква интродукция. B.J. дори прекъсва някакъв телефонен разговор, за да си побъбри с нас.

Когато камионът спре, „пътникът-куфар”, т.е. аз, се чуди какво по-напред да свърши. Дали тоалетната, дали цигара, дали малко снимки наоколо. А камионът не спира на случайни места. Андрей има ясна идея, как да компенсира редките спирания, избира интересни места, за да ми начеше крастата. От друга страна резервоарът трябва да се пълни от време на време. Бензиностанциите не попадат под класификацията „интересни места”, но операцията „зареждане” трае дълго и аз имам време за всичко.  


Изборът на място за спане е също отделна наука. За един шофьор, който е карал минимум 11 часа, този избор има стойност на житейски стандарт. Андрей отбелязва хубавите места за спане в отделен файл на навигационната си програма в лаптопа. Проблемът е, че такъв камион – чудовище не може да свърне където си иска и да паркира за спане. А камионите са много и навсякъде. Те са основният преносител на товари в Америка.

Може да се спи в: 
-    truck stop – специален паркинг с бензиностанция, магазин, кафене, ресторант и бани
-    супермаркетите Lowes  разрешават паркирането, за да зарибят шофьорите да пазаруват от тази верига. Тоалетните са отворени цяла нощ.
По тези две места дебне опасността до теб да спре някой смахнат колега, който спи на запален двигател или камион с хладилен агрегат.
-    rest area – има ги много и повечето са красиви и приятни, но няма бани, само тоалетни и мивки.
-    в паркингите на някои складове – без бани и тоалетни
В картата на Андрей има нанесени и други места, които попадат в категорията „висш пилотаж”.


Наближаваме Нешвил. Ще пресечем реката Мисисипи. Вълнуващо! Тананикам си едно кънтри парче, където се споменава реката, единственото, което знам по темата:
Well, I'm fishin' in the middle of the Mississippi River
And the water's too muddy to drink …
…и ето я реката, водата е наистина кална, а по средата плава едно корабче в ретро стил, за да ми запълни композицията. 

Не знам, дали шофьорите на огромни камиони с полуремарке имат профсъюз или някаква друга организация, но се много солидарни помежду си. В кабините си, повечето имат радиотелефони с обхват 10 - 20 мили. Предупреждават се за катастрофи, задръствания, полицейски хайки и т.н. Понякога, докато карат през нощта, минават на друг канал и с часове си бъбрят за политика, за живота и за какво ли не.
Така разбираме, че няколко мили напред има катастрофа и съответно задръстване. Аз се приготвям с фотоапарата. Катастрофата е ужасна.

Шофьорите са най-различни хора. Няма типичен профил според възраст, пол, IQ, или народност. Има американци, азиатци, руснаци, мексиканци и много българи (поне на мен така ми се стори). Българският крак е стъпил здраво в този бизнес. Има и няколко фирми за превози, собственост на българи. По радиото си говорят на различни езици. Често по-старите вълци оказват преводаческа помощ, защото знаците по шосетата са предимно текстови – „лозунги”. Тук-там се появява някоя смешна картинка, не винаги обяснена с текст.
Пред нас е мостът над река Охайо, От южната страна на реката е  щатът Кентъки и Ковингтън, а от другата страна е вече щатът Охайо и Синсинати. Това според мен си е чиста проба един град, но нали трябва да има ред.  Наближаваме крайната точка на маршрута. Изпълнили сме плана предсрочно и за това решаваме да минем през Дейтън, а не да препускаме направо за Каламбъс, столицата на Охайо.
Но за Дейтън ще разказвам по-нататък.
Чака ни познатата история със складовете, този път два на брой.  Намиране на първия по тъмно, някъде в Локбърн, южния край на Каламбъс. Ориентиране в склада, пак по тъмно. Оставаме да спим, за да предадем ремаркето с „безценния” товар рано сутринта.
Още не е съмнало, а сенките на разни китайци се раздвижват - товарят, разтоварват и разнасят разни листове за подпис. Експедират ни бързо и поемаме без ремарке към другия склад на другия край на града.

Вземаме ремарке, пълно с храна за кучета от складовете на Mars Pet Care, което трябва да откараме в Далас (Тексас). Андрей е бесен заради това, че се връщаме едва ли не на същото място, т.е. аз няма да видя нищо ново. Все пак избира друг път – през Индиана и Илиноис.
Има и още една причина да е бесен - една от гумите на ремаркето е спукана. Трябва да минем прз някой “TСA” (Travel Center of America), а това означава много загубено време. 
780 мили до Далас – не е малко. Закъсняваме. Бързаме. На всичко отгоре някъде, може би по нашия път, вилнее торнадо. Слушаме по радиото другите шофьори и едва когато температурата отвън започва да пада с всяка измината миля, Андрей съобщава, че опасността е преминала. Така било то: торнадото се образувало от сблъскване на два фронта – топъл и студен. А щом температурата пада, това значи, че се отдалечаваме от центъра.

Пресичаме щата Арканзас по диагонал. Освен че се залутваме по някаква отбивка от главния път, други емоции няма. В края на краищата се оказва, че сме минали напряко и сме спечелили малко време - добра причина да спрем до едно крайпътно заведение и наред с всичко друго да консумираме творчеството на неизвестен местен скулптор. 

New York, Manhattan   |  The Rancho in Texas   |   On the Road: part 2

 

Free Joomla templates by L.THEME