Посткомунизъм – любов от пръв поглед

 

    Желязната завеса се счупи и през витрината погледнахме към света.

   Нарекоха го ПЕРЕСТРОЙКА.

   Посткомунизъм и любов от пръв поглед. Какво е общото между тях? Много си приличат,

   особено ако любовта е мимолетна, да кажем трае 1 година. Най-напред - еуфория,

   прекрасни мигове, силни изживявания. Комунизмът си отива. След това – недоумение,

   объркване, съмнения. И на края – разочарование.

  

 

От 10 ноември 1989 минаха много години. Какво си спомняме за една отминала, мимолетна любов от пръв поглед? Само добрите неща, еуфорията. Лошото се забравя, така е устроен човека. Те си мислеха че са вечни, а се оказа че не са. Можехме да им се подиграваме без да ни съдят за това.

 

Спомням си за паметника на Ленин – това лошо, много лошо момче. По-лошо дори и от Сталин.

 

Мирните вечерни бдения с искане за промяна на тоталитарната комунистическа система.

 

Милионният заключителен предизборен митинг в София.

 

Неадекватният герой от 10 ноември Петър Младенов търси подкрепата на танковете. Палатковият лагер на площада, където се подиграват с него и в крайна сметка той си подава оставката.

Това не са репортажи. Снимах тези събития както ми се искаше без да мисля дали някой вестник ще публикува моите снимки. Имах усещане, че правя снимки за спомен. Интересно защо ме занимаваше мисълта за възрастните комунисти, които утре, поглеждайки се в огледалото ще трябва да признаят пред себе си „живях безсмислено, борих се за някаква извратена идея“.

 

Снимах един „другар“ с разпънат червен чадър, който вече не го пазеше от нищо защото вече не валеше дъжд. После видях една снимка на Вичо (Виктор Троянов) на двама веселяци със скъсан чадър и сини балончета. Залепих двете снимки една до друга в албумчето.

 

 

Ние фотографите мислим с гръбначния мозък. Снимаме, снимаме, и това и онова, и ако някой ни попита защо, за какво или какво искаш да кажеш? Мълчим, не можем да обясним. А после, когато си съберем снимките в някое албумче или ги окачим на някоя стена, изведнъж ни става ясно, че всичко сме разбрали.

През тази една година си направих албумче, направих и една импровизирана изложба във фото клуба „Емил Шекерджийски”. Албумчето си го пазя и като го разлиствам от време на време си давам сметка, че още тогава всичко ми е било ясно. И пожара в партийния дом и това, че червените станаха зелени, после сини, после жълти и т.н.

Докато се запълнят цветовете на дъгата и … изгрее слънце.