The Beginning

Предистория

Баща ми Руди Давидов беше планинар, алпинист, скиор, а след войната – деятел на алпинизма, ски-спорта и планинското спасяване.

На него дължим, сестра ми и аз, това че, планините, снегът и ските станаха част от живота ни.

 

 

 

 

 

Началото

   Трябва да съм бил 7-8 годишен, когато са първи път баща ми ме заведе на ски на Алеко. Качихме се с лифта от    Драгалевци до "Бай Кръстю". Лифта до Голи връх още не беше построен, така че до Алеко се качихме пеша.    Помня,  че минахме покрай паметника на Романски, откъдето както ми обясни баща ми има хубава гледка към    стената. Гледката я нямаше - облаци и мъгла. Видях я, едва когато стигнахме пред  хижата. Единственият лифт -    "Заека" се изкачваше стръмно нагоре и края му не се губеше в мъглата. Огромна опашка скиори чакаха търпеливо    своя ред. От време на време някой изскачаше от мъглата и след  5-6 завоя правеше "християнка" , за да се нареди    на опашката. Пистата ми се видя ужасно стръмна и широка.Това е първият ми визуален спомен от Витоша. Беше    много вълнуващо, нещо като да видиш за първи път Матерхорн или Монблан, което ми се случи доста по-късно.


   <<-- Това е първата ми поява на Витоша. Нямам спомен и не мога да определя мястото.

 

 

 

 

                                    Стената и Резньовете - фотографии на Надежда Чипева, направени години по-късно. -->>

 

Всъщност моята ски-кариера започна в "Парка на свободата" с едни стари ски на баща ми, отрязани отзад до необходимата дължина, съоръжени с баки и щрамери, в които се напъхвах с нормалните високи зимни обувки. По нататък, заедно със сестра ми усъвършенствахме завоите с рало на Офелиите. Ветровала и Конярника още ги нямаше. Сестра ми получи по наследство моите ски, а аз се сдобих с детски чифт ски от някакъв приятел на баща ми, които също трябваше да бъдат подрязани отзад, според ръста ми. Неделите цялото семейство барабар с майка ми, която не караше ски, се качвахме на автобуса до Златни мостове и после пеша до Офелиите. Нямам визуални спомени от това време, но помня, че нагоре майка ми носеше моите ски, а аз ските на сестра ми, а надолу се спускахме до автобуса по някаква пътека, наподобяваща улей за бобслей. 

Така, под вещия поглед на баща ми напреднахме в техниката, започнахме да завиваме с успоредни ски и изоставихме Офелиите.

Рутинния неделен  маршрут стана: Драгалевци -Алеко - Черни връх - Конярника - Златни мостове. Тръгвахме рано сутрин, след около 4 часа стигахме на Алеко, правехме 1-2 спускания на "Стената" в зависимост от времето и опашката и продължавахме към Черни връх. Там си изяждахме сандвичите и хайде надолу. Според тогавашните ми представи това беше едно безкрайно спускане, без писти, без хора наоколо, само ние - три точки в огромното бяло. Брояхме кой колко пъти ще пане (Рени и аз разбира се, защото баща ни не падаше). Още от тогава Рени се оказа по-талантлива - падаше 2-3 пъти, докато аз двойно повече. Един път се забих в дълбокия сняг с главата надолу до кръста. Баща ми трябваше да се върне нагоре, да си свали ските и да ме издърпа за краката.

Ако знаех тогава, че това се нарича "freeride" " или  "off-piste"  щях да бъда много горд.

 next: Ski or Photography

Free Joomla templates by L.THEME