Спомен за Мусала

 1982 - 1983

Мусала е най-високият връх в Рила, също в България и на Балканите – 2925 м. Името му идва може би от турски - „докосващ Бога“, а може би от арабски - „Мус Аллах“, означава „молитвен връх“. През 1949 г. комунистите го преименуват на Йосиф Сталин. Върхът носи името на съветския сатрап до 1962 г. ,когато е върнато старото му име.

Но не за географската му стойност става дума.

Тази година (2021) гледахме Мусала от Маркуджиците. Истинска зима и то в началото април. Толкова много сняг по планините не съм виждал от детските си години, когато копаеха тунели за да минават столчетата на лифта „Заека“. Гледахме и си спомняхме за лудориите, които вършехме по склоновете към Леденото езеро. Тогава реших, че трябва да запиша тези спомени, макар че днес не изглеждат като нещо екстремно, както си мислехме тогава.

Всяка година на 20 януари баща ми и неговите приятели, ветерани алпинисти и планинари, се изкачваха на в. Мусала и правеха панихида на приятел – Георги Стоименов, един от най- изявените български алпинисти от миналото. През 1938 г. заедно с Константин Саваджиев изкачват за първи път „Черният триъгълник” - Северната стена на вр. Мальовица. По-малко от 2 години след това, точно на рожденият си ден, Георги Стоименов загива, затрупан от лавина под  Мусала. Там, близо до върха е и гробът му.

След като поотраснах, понякога с удоволствие и страхопочитание участвах в тези традиционни екскурзии. Преди да построят кабинковия лифт до Ястребец, се качвахме от Боровец до хижата за около 4 часа, преспивахме и на другия ден продължавахме до върха. До заслона на Леденото езеро се качвахме със ски и колани, там оставяхме ските и по скалистия ръб излизахме на върха. Обикновено се събирахме в метеорологичната станция на чай и вино и после всички заедно слизахме на гроба. Една година (1982 ако не се лъжа) ни поканиха в Космическата станция. Домакинът Кузман постла покривка на една маса за тенис за да седнем около нея на чай, вино, песни, приказки и спомени. Седях до Кузман, бяхме единствените по-млади в компанията. По едно време той ми подшушна на ухото:

„Искаш ли да си поиграем на двора?“ И така се започна.

„Дворът“ той наричаше циркуса на Леденото езеро, затворен от скалния ръб на връх Мусала, острото било Трионите и накрая Малка Мусала.

„Да си поиграем“ означаваше да се спускаме до езерото и да се качваме с влека, който собственоръчно беше построил.

Осъзнах, че се намирам в частен курорт, лифтът е без пари и няма никаква опашка. Моите ски бяха долу, така че Кузман ми даде един чифт на заем, за да сляза и да си ги взема. Изпитах неистов страх, когато застанах на ръба. Върховете на ските до обувките стърчаха във въздуха, наклонът – около 450, дълбок неутъпкан сняг и едно скално ребро на 30-40 м по-надолу, което трябваше да заобиколя. Тези ски дали ще завият? Завиха, и играта започна. Не помня колко пъти се спуснахме и се качихме, докато нарисувахме със синусоиди половината циркус, гледката беше прекрасна, усещането – неповторимо.

Докато ние си „играехме“, цялата компания приятели на баща ми, се беше изнесла навън. Накацали по скалите на ръба се караха на баща ми. Наричаха го детеубиец заради това, че ми е разрешил да правя такива лудости. Защитаваха го само най-близките му двама приятели – Жорето и Чешмето. Истината е, че тези хора бяха най-опитните планинари и алпинисти в миналото, някои от тях – основатели на БАК (Български алпийски клуб), туристически дружества, едни от първите скиори в България. Спорът приключи, когато се спуснахме към хижата. Снегът беше образувал една тънка коричка, която много ги затрудни. Аз пък с моите модерни, високи и твърди обувки въобще не я усещах. На едно място над второто езеро ги изчаках да опразнят склона и направих няколко хубави завоя. Когато спрях при тях, баща ми им рече: „Е, вижте си сега следите и вижте неговите. За това става дума.“

 От този ден нататък аз и моите приятели редовно гостувахме на Кузман. Ваканции, отпуски, болнични – кой когато може, търси компания, за да се качи. Срещахме се горе, спяхме в една стая с нарове, която Кузман ни предоставяше. Не беше трудно – с трабанта до Боровец, с кабината до Ястребец, с влековете нагоре-надолу по Маркуджиците и ето ни на хижата. От там „пантехме“ (със ски и колани) до заслона на Леденото езеро, закачахме се на влека на Кузман и ето ни на върха. Вечерта аз страдах от лек пристъп на планинска болест - следствие на над 2000 м денивелация, преодоляна за няколко часа – болеше ме главата и се задъхвах по стълбите. До сутринта всичко се оправяше. Приемах го като цената за предстоящите удоволствия.

Не помня колко пъти се качихме. Естествено не помня всяко спускане. Помня как се спуснахме до хижата през нощта с фенерчета, за да вземем Мая. Помня, че имаше дни когато мъгли и виелици затискаха върха и по цял ден се чудехме какво да правим, а нощем мъглата се вдигаше и карахме на прожектори, които Кузман беше монтирал по билото. Помня, че изтъпкахме една малка, лека пистичка и научихме баба Петка (майката на Кузман) да завива с рало.

Но има три спускания, които никога няма да забравя:

Мусала – Бели Искър

Иван Пастухов се разболя от грип. Някой му го беше лепнал в София, но болестта се разви на върха – много висока температура, кашлица – на всеки се случва, но сме много високо, няма доктор, няма антибиотици. Кузман се свърза с Планинската спасителна служба. Единият вариант беше да се качат и да го свалят с шейна. Иван не искаше и да чуе. Другият – да изпратят антибиотик с „Уазката“ до долината на р. Бели Искър, някой да слезе да го вземе и да го качи с товарния лифт до върха. Кузман попита, дали някой иска д го придружи до долу. Тръгнахме всички, нали е спускане, кой ти мисли за качването.

Неописуемо спускане: около 2,5 км с денивелация над 1000 м по твърд фирнован сняг. Взехме лекарствата и … Ами сега нагоре? Опасно, забранено, но страх не страх се натоварихме в две вагонетки. Едно стадо диви кози ни следваше от долу. Тюхках се, че в олелията забравих да си взема фотоапарата и така забравих за всички опасности и несгоди.

Трионите и надолу от Малка Мусала

И този път не си взех фотоапарата. Прекрасен, студен слънчев ден. След като нарисувахме половината циркус, с Иван се загледахме насреща към склона на Малка Мусала, който остана девствен. Безразсъдно решихме да минем по острото било на Трионите и да се подпишем и там. Без въже, без котки – къде ни е бил акълът? За да не се катерим по скалите със скиорските обувки траверсирахме по стръмните снежни склонове, забивахме щеките с дръжките надолу и биехме стъпки. Страшничко, бавничко, но минахме и си получихме наградата.

 Дяволският улей

Този най-дълъг улей се спуска по северния склон на Мусала. Започва с широка фуния, постепенно се стеснява, минава между две високи скали, където е най-стръмен и широк само няколко метра и завършва при Безименното (второто мусаленско) езеро. Не можехме да го оставим без да се спуснем по него, въпреки че е трудно и рисковано, когато има опасност от лавини.

 next: Coming soon

The Beginning  | Ski or Photography |  Ski-camp in Semkovo |  Student Brigade - Semkovo |  1972, Pamporovo - students barracks

1972, Vitosha, Cherni Vrah – One Forgotten Film